Можем ли наистина да сведем кариерния избор до един-единствен тест за способности? В свят, в който професиите бързо се променят, най-важното умение остава това да познаваш себе си.
Специално за hri.bg психологът Мария Ганина споделя задълбочен поглед върху това как кариерното ориентиране може да се превърне в процес на себепознание, а не в присъда за цял живот. Прочетете нейния материал за баланса между родителските очаквания, личните ценности и откриването на истинския потенциал.
За кариерното ориентиране отвъд избора на професия
„Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“
Това вероятно е един от въпросите, които задаваме най-често на децата. Задаваме го рано, понякога още преди да са тръгнали на училище, и продължаваме да го повтаряме през годините. В началото отговорите ни забавляват. После обаче, някъде около края на основното образование, въпросът внезапно става сериозен. Вече очакваме младият човек да знае. Какво ще учи, къде ще кандидатства, каква професия ще избере? Родителите се интересуват живо и от това има ли „перспектива“ в нея? Ще може ли да се издържа детето ми и най-вече прави ли правилния избор?
Само че на 15, 16 или 18 години човек все още опознава не само света, но и себе си. А ние понякога очакваме от него да вземе решение, което представяме почти като окончателно. Може би затова доброто кариерно ориентиране трябва да започва не с въпроса: „Кой си ти и как функционираш най-добре?“ вместо стандартното „Какъв искаш да станеш?“
Знаете ли че: Не всички сме умни по един и същи начин!
В продължение на десетилетия интелигентността до голяма степен е разглеждана през способността за логическо мислене, езикови умения, решаване на задачи и академични постижения. И до днес училищната среда естествено възнаграждава определени способности повече от други. Американският психолог Howard Gardner предлага различен поглед чрез своята теория за множествената интелигентност. В нея той говори за различни области на човешката способност: езикова, логико-математическа, пространствена, музикална, телесно-кинестетична, междуличностна, вътреличностна и натуралистична интелигентност. Теорията му има огромно влияние върху образованието, макар че научната общност оспорва доколко тези области могат да бъдат разглеждани като отделни, независими интелигентности. Затова би било неправилно да превърнем модела на Гарднър в поредния тест, който трябва да каже на детето какво да работи. Но в него има една изключително ценна идея:
Човешкият потенциал не се побира в една скала.
Дете, което трудно стои неподвижно на чина, може да притежава изключителна способност да разбира движението и собственото си тяло. Друго може да няма забележителни оценки, но да разчита удивително точно емоциите и намеренията на хората около себе си. Трето мисли в образи. Четвърто чува структура там, където останалите чуват просто звук. И когато гледаме кариерното развитие само през училищния успех, рискуваме да пропуснем значителна част от способностите на младия човек. Има и обратна опасност. Да си добър в нещо не означава непременно, че трябва да го превърнеш в професия.
„Мога“ не означава „искам“
Едно дете може да бъде изключително добро по математика и да не иска живот, свързан с нея. Може да има музикален талант и да предпочита музиката да остане пространство за удоволствие, а не работа. Може да има прекрасни езикови способности и въпреки това да не се чувства добре в професиите, които възрастните автоматично свързват с тях. Това е една от причините кариерното ориентиране да не може да се свежда до тест за способности. Професионалният избор се намира някъде в пресечната точка между няколко различни въпроса:
Какво мога? Отговаря на моите способности.
Какво ме привлича? Отговаря на моите интереси.
Какъв съм? Отговаря на личностовите ми характеристики.
Какво е важно за мен? Отговаря на моите ценности.
Как функционирам най-добре? Отговаря на средата, темпото и начинът ми на работа.
И накрая идва един много прагматичен въпрос:
Какво от всичко това може да намери реално място в света?
Защото професията не е просто дейност. Тя е среда я която човек трябва да може да вирее. Възрастният може да обича определена област и въпреки това да не се чувства добре в начина, по който конкретната професия се практикува. Някой има нужда от движение, друг от предвидимост. Един работи най-добре сам, друг има нужда от непрекъснат контакт с хора или е по-уверен в работата в екип. За един високата динамика е стимулираща, за друг е изтощителна. Някой се нуждае от свобода и творчество, друг се чувства сигурен в ясната структура. Затова въпросът е добре да звучи: „Как би искал да изглежда един твой обикновен работен ден?“ Този въпрос разказва много повече за бъдещето на младия човек от списъка с професии, които в момента му звучат интересни.
А чие всъщност е това желание?
Има обаче още един човек в стаята, когато едно дете избира професионалния си път. Понякога дори няколко поколения. Семейството! Съществуват семейства на лекари, юристи, учители, инженери, военни, предприемачи. И няма нищо проблемно едно дете да продължи професионалната традиция на семейството си, ако разпознава себе си в нея. Трудността идва тогава, когато наследяваме не само професията, но и очакването.
„В нашето семейство всички са лекари.“
„С тези оценки трябва да учиш право.“
„Ти си добра по математика, инженерството е за теб.“
„От изкуство не се живее.“
„Трябва ти сигурна професия.“
„Това е хубаво за хоби, но не и за работа.”
… са все неща, които съм чувала родители да казват на своите деца в кабинета ми. Зад тези думи няма лошо намерение. Има любов, тревога и желание родителят да предпази детето си от несигурността, която самият той познава. Има желание понякога детето да има силен старт, като продължи да гради това, което вече му е подложено през усилията на родителите. Виждала съм и нещо друго. Нашите собствени несбъднати мечти. Представите ни за престиж. Страхът ни от социален провал.Идеята ни как изглежда „успелият човек“ И без да го осъзнаваме, можем да започнем да пишем собствените си представи върху празните страници на чуждото бъдеще. Тогава един въпрос става особено важен:
Когато детето казва „Искам да стана лекар“, откъде знаем чие е това желание?
Разбира се, задачата не е да изключим родителя от кариерния избор. Детето има нужда от реалистичната перспектива на възрастния. Нуждае се от информация за образование, доходи, трудности, възможности и ограничения. Има разлика обаче между това да дадеш на детето карта и това да определиш вместо него крайната точка. За мен ролята на родителя е именно първото.
Детето не е длъжно да реализира живота, който ние не сме успели
Кариерното ориентиране неизбежно се среща с още един процес… отделянето. Да приемеш, че детето ти може да избере живот, който не би избрал за себе си. Може да предпочете по-малко престижна професия. Да не продължи семейния бизнес. Може да бъде талантливо в област, която родителят не разбира. Може да избере сигурността вместо амбицията или точно обратното. Може дори да направи избор, който по-късно ще се окаже неподходящ. Последното вероятно е най-трудно за приемане. Все неща, които са трудни за преодоляване от родителя и това реално е работа, която е добре той да свърши. Естественият родителски импулс е да предпазим детето от грешка, всички знаем това. Но способността да промениш посоката също е част от зрелостта. Понякога една неподходяща специалност, първа работа или професионална посока дава на човека много повече информация за него самия от всеки въпросник. Затова може би целта не е детето никога да не направи „грешен“ избор. Целта е да развие достатъчно добро познание за себе си, за да разпознава кога един избор вече не му принадлежи.
Професията вече не е присъда за цял живот.
Има още една причина да променим начина, по който говорим с младите хора за кариера. Светът, за който ги подготвяме, вече не е светът, в който човек непременно избира една професия на двадесет и я упражнява до пенсия. Появяват се нови професии. Други се трансформират. Технологиите променят начина, по който работим. Един човек може последователно да бъде служител, предприемач, специалист на свободна практика, да смени сферата си или да съчетава няколко професионални роли. Затова кариерното ориентиране, което завършва с:
„Ти си подходящ за професия Х“ може би вече не е актуално!
Младият човек е нужно да си тръгне от този процес с разбирането:
„Знам какво умея. Знам какво ме интересува. Познавам средата, в която функционирам добре. Знам какво е важно за мен. И знам как да изследвам възможностите си.“
Тогава не сме му дали професия. Дали сме му нещо много по-полезно вътрешен компас. Защото професиите ще се променят. Пазарът на труда ще се променя. Интересите ни също се променят. Понякога дори ценностите ни се пренареждат с възрастта. Понякога житейската ситуация се променя. Важно е да сме създали човекът, който умее да се връща към себе си и да задава правилните въпроси, може да избира отново.
Може би задаваме грешния въпрос?
Вероятно няма да спрем да питаме децата: „Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“ Признавам си и аз го правя и с моите собствени деца и задължително, когато започвам работа с дете в кабинета. Вместо това можем да питаме: “Какво те кара да забравяш времето?”“Какво ти е интересно дори когато никой не те оценява за него?” “Кога се чувстваш способен?”Предпочиташ да създаваш, да изследваш, да организираш, да помагаш, да водиш, да поправяш, да убеждаваш? Харесва ли ти да работиш с хора, идеи, образи, числа, природа, технологии, движение? Какъв живот искаш да имаш извън работата?
Ако никой не очакваше нищо от теб, какво би поискал ти?
Задачата на кариерното ориентиране не е да предскаже бъдещето на едно дете. Не е и да открие една-единствена професия, за която то е „създадено“. Задачата му е да помогне на младия човек постепенно да изгради език, с който да разбира собствените си способности, интереси, ценности и начин на функциониране и да ги срещне с реалността на света около себе си. Не да му кажем какво трябва да стане, когато порасне, както правим ние родителите често водени от мисълта за най-доброто. А да му помогнем да опознае достатъчно добре себе си, за да може един ден сам да избира къде и как иска да вложи това, което носи.
За автора
За автора
Мария Ганина е психолог с частна практика и професионален фокус върху работата с деца, юноши и техните семейства. Завършила е психология в ПУ „Паисий Хилендарски“, както и висше образование в областта на физическото възпитание и спорта. Професионалното ѝ развитие включва надграждащи професионални квалификации в областта на невропсихологията, кризисните интервенции, психотерапията при деца и юноши, EMDR-терапия и арттерапията.
В практиката си поставя акцент не само върху затрудненията, но и върху индивидуалните ресурси, начина на функциониране и средата, в която детето или младият човек може да разгърне потенциала си. Професионалните ѝ интереси са свързани с детското и юношеското развитие, семейната динамика, психологичната оценка и ранното разпознаване на затрудненията в развитието.
С Мария може да се свържете в https://hipolink.net/mariaganina-psychology