Какво се случва, когато културата на бързия успех се сблъска с липсата на знания и реални умения? Георги Млеканов споделя задълбочен прочит върху баланса между личните амбиции, обществените очаквания и критичното мислене. Авторът ни напомня, че между желанието и резултата стоят опитът, отговорността и готовността да учим – тема, изключително ключова за развитието на всеки специалист и организация днес.
Забелязвам едно огромно желание в нашето общество и в отделния индивид. Ние имаме желание за получаване на блага, такива, каквито новата ценностна система на средата ни предоставя.
Искаме и имаме претенции за знания, защото всички използваме умни технологии, а може би те използват нас.
Имаме желание да сме богати, известни, популярни, значими, също като онези добре облечени и перфектно изглеждащи хора, които рекламират този начин на живот.
Щом имаме желания, започваме да си мислим, че имаме и възможности. И защо не, след като някой друг ги има, защо ние да ги нямаме? Та нали вече всичко е достъпно, информацията е на един клик разстояние, а технологиите ни обещават да ни спестят усилията, които преди са били необходими, за да постигнем нещо.
Именно тогава се сблъскваме с възможностите. В значителна степен те зависят от нас, но за да ги имаме, трябва да притежаваме знания и умения, които не се придобиват само с желание.
На първо място трябва да знаем как да общуваме, но сякаш сме забравили да учим реторика. Не умеем да развиваме ораторски качества, а предпочитаме да използваме клишета, чути някъде от някого, който също като нас ги е чул от някой друг. Това безкрайно повтаряне няма да изгради у нас кой знае какви умения, но може да създаде илюзията, че сме компетентни, защото разполагаме с готов отговор за почти всичко.
Тук се появява един интересен проблем. Все по-често бъркаме претенцията с компетентността, увереността със знанието и правото да изразим мнение със способността да защитим позицията си. Достатъчно е човек да говори убедително, да използва някакви модерни думи и да демонстрира самочувствие, за да бъде възприет като специалист. А дали действително разбира от това, за което говори, сякаш остава на заден план.
Няма нищо лошо да имаме мнение, дори когато не сме специалисти в дадена област. Проблемът започва тогава, когато отказваме да признаем границите на собствените си знания. Защото да кажеш „Не знам“ не е признак на слабост, а понякога е първата крачка към това да научиш нещо. Вместо да задаваме въпроси, започваме да даваме отговори.
След това е важно да учим, да четем, да сравняваме и анализираме. Важно е да търсим мнения, различни от нашите. В противен случай рискуваме да се затворим в собствените си убеждения и да повтаряме неща, които ни харесват, без да се интересуваме дали са верни. Днес разполагаме с огромно количество информация, но достъпът до нея не ни прави автоматично по-знаещи.
И тук бих искал да обърна внимание на нещо, което не се отнася само до отделния човек, а до устройството на самото общество.
Американският социолог Робърт К. Мертън разглежда един съществен проблем в своето изследване „Социална структура и аномия“, публикувано през 1938 г.
Той обръща внимание на напрежението, което възниква, когато обществото насърчава определени цели, но не осигурява на всички еднакъв достъп до приемливите средства за тяхното постигане.
С други думи, от хората се очаква да бъдат успешни, заможни и значими, но пътят към този успех не е еднакво достъпен за всеки.
Нека се замислим как изглежда това днес. От всички страни ни се внушава, че трябва да успеем, да печелим повече, да изглеждаме добре, да бъдем разпознаваеми и да демонстрираме висок стандарт на живот. Тези цели постепенно се превръщат в мерило за лична стойност. Но докато обществото ни показва как трябва да изглежда успехът, не винаги ни учи как да го постигнем, нито осигурява на всички равностойни възможности за това.
Именно в подобно разминаване се крие напрежението, което Мертън описва чрез теорията си за аномията. Когато желаните цели са силно насърчавани, но легитимните пътища към тях изглеждат недостъпни, хората започват да търсят различни начини да се приспособят към ситуацията. Някои продължават да учат и да работят, други се отказват от първоначалните си стремежи, трети се примиряват с положението си, а някои търсят преки пътища, включително чрез средства, които нарушават обществените норми и закони. Мертън разграничава пет основни типа адаптация, сред които са конформизмът, иновацията, ритуализмът, оттеглянето и бунтът. Това са начини на реакция към обществените условия, а не неизменни характеристики на личността.
Разбира се, не всяко желание за бърз успех води до девиантно поведение, нито теорията на Мертън обяснява всички човешки постъпки. Но тя ни помага да разберем нещо важно: когато обществото постоянно повтаря какво трябва да притежаваме и какви трябва да бъдем, без да обръща достатъчно внимание на пътищата към тези цели, то създава предпоставки за разочарование, напрежение и търсене на алтернативни решения.
Виждаме крайния резултат, но рядко се интересуваме от пътя до него. Виждаме човека с хубавата къща, скъпата кола и успешния бизнес, но не знаем колко години е учил, колко пъти е грешил и какви трудности е преодолял. Вместо да се запитаме какво можем да научим от него, често просто искаме да притежаваме същото. Да, често се случва този човек да е откраднал или измамил, но това ли искаме и ние?
Разбира се, няма нищо лошо в желанието да бъдем богати, успели или разпознаваеми. Проблемът не е в самото желание, а в очакването, че то ни дава някакво право върху резултата. Между желанието и неговото осъществяване стоят знанията, уменията, постоянството и способността да приемаме критика, да признаваме грешките си и да продължаваме да учим.
Не всички разполагаме с еднакви възможности. Средата, семейството, образованието и финансовите ресурси оказват влияние върху пътя, който можем да извървим. Затова би било несправедливо да твърдим, че всеки неуспех е лична вина. Но би било също толкова погрешно да приемаме, че обстоятелствата ни освобождават от отговорността да развиваме собствените си способности.
Технологиите могат да ни помогнат да работим по-бързо и да научаваме повече, но не могат да изградят вместо нас критично мислене, характер и отговорност. Ако не умеем да преценяваме информацията, която получаваме, рискуваме просто да възпроизвеждаме чужди мисли с впечатляваща скорост, убедени, че това е собствено знание.
В крайна сметка въпросът не е дали имаме право да желаем повече. Разбира се, че имаме. Въпросът е какво сме готови да направим, за да превърнем желанията си в реалност, но и какво прави обществото, за да осигури реални възможности за постигането им. Защото между желанието и възможността има едно пространство, което не може да бъде запълнено с претенции, самочувствие или демонстрация на успех. То се запълва със знания, умения, опит и усилия, но и с достъп до образование, справедливи правила и възможност трудът да бъде възнаграден.
Може би точно оттук трябва да започнем. Не от поредното желание да бъдем като някого другиго, а от готовността да разберем кои сме, какво можем и какво още трябва да научим. И същевременно да се запитаме какво общество изграждаме, когато насърчаваме всички да искат едно и също, но не даваме на всички реален шанс да го постигнат.
Нека си признаем, че желанието ни показва накъде искаме да вървим, но знанията, способностите, усилията и условията, в които живеем, определят пътя, по който можем да стигнем дотам.
За автора
Георги Млеканов е човек, чийто професионален път свързва в дълбочина науката за човешкото поведение, практиката в бизнеса и силата на писаното слово. По образование той е организационен психолог и докторант в Института по философия и социология при БАН, а в ежедневната си работа приема ролята на бизнес треньор и консултант по управление на човешкия капитал. Основен фокус в дейността му е провеждането на специализирани корпоративни обучения за средния и висшия мениджмънт, насочени към развитие на лидерски умения, ефективно общуване и изграждане на устойчиви екипи.
Освен с практическата си и академична работа в HR сферата, Георги е и разпознаваем автор. Негово дело са книгите „Дигитална зависимост – наръчник за родители и учители“, „Агресия без междучасие“, „Смелиян, Амидофен и още двама-трима“ и „Бисмут“, както и редица аналитични статии, търсещи пресечната точка между психологията, обществото и бизнеса. Важна част от живота му е и силно изразената му социална ангажираност – той активно подкрепя каузи за интеграция и трудова реализация на хора от уязвими групи, за което през 2024 г. е отличен в конкурса „Агент по промяната“.